Поручик Христо Василев Костакев е роден на 9 април 1919 г. в Стара Загора. Роден и възпитан в скромно учителско семейство, Христо Костакев завършва е отличие гимназия в родния си град Стара Загора.
През 1939 г., успешно издържал Конкурсен изпит, е приет за летец всред бъдещите офицери от ВНВУ в София.
Тук през време на обучението Костакев преминава пълния курс на летателната подготовка, обучен за наблюдател и за пилот.
Неговият първи самостоятелен полет става на 4 септември 1940 г.
През лятото на 1941 г. заедно с други юнкери-летци е на тримесечна специализация в Кралската въздухоплавателна академия в гр. Казерта - Италия. Тук той лети на самолети „Бреда-25" и „Ро-41" (учебен изтребителен самолет).
На 30 януари 1942 г. Цар Борис III произвежда випуска в първо офицерско звание и подпоручик Костакев става адютант на Първи разузнавателен орляк в летище Божурище, където лети на самолети „Чучулига", „Врана" и „Гарван".
През октомври 1943 г. по собствено желание постъпва в изтребителната школа на летище Долна Митрополия и я завършва в края на годината.
В началото на 1944 г. в 6-ти въздушен полк - летище Карлово, Костакев преминава на френския изтребител „Девоатин-520", а след това е преведен на служба в 3/6 орляК в летище Карлово, Където преминава на самолет „Месершмит 109".
От началото на февруари е включен в състава на бойния разчет в орляка за борба с влитащите над територията англо-американски самолети.
Нощната бомбардировка над София на 29 срещу 30 март 1944 г. изигра ролята на доразузнаване на целите, за да влетят на 30 март около 600 бомбардировача „Б-24 с изтребителна охрана от 300 самолета „Москито и „Тъндърболт" на Височина 8000 м.
На 30 март Костакев е единственият летец в летището. Болен на легло, с гнойна ангина, към 10 часа сутринта е събуден от тревожния вой на сирените. Тичешком излиза на плаца, дооблича се там. Тук единствен е самолетът на Командира на орляка.
Без да се колебае, Костакев бързо взема най-чудатото решение в живота си, да полети в бой, макар и болен, без собствена охрана и при това на незачислен нему самолет.
Всеки здравомислещ пилот при наличието на тези три фактора би се заслонил като зад законен параван и не би излетял в това напрегнато българско небе!
Достигнал 8000 м. височина Костакев открива многобройна въздушна армада към подстъпите за София. Веднага се насочва към челната, най-лявата „Крепост" от колоната, състояща се от 60 самолета в сгъстен клинов строй.
Необезпокояван от изтребители, Костакев атакува отдолу с огън избраната цел и още с първата атака прострелва „Крепостта", която експлоадира. От нейната експлозия е засегната и летящата в съседство с нея машина, която също експлоадира.
В турболентната въздушна зона на верижните експлозии попада и самолетът на Костакев, върху който се стоварват парчета от разрушените „Крепости".
Самолетът му става неуправляем. Време за радост и възторг от пълната победа няма. Светкавично менящата се обстановка кара пилота да вземе бързо решение.
Когато самолетът му се стабилизира в положение на летене, Костакев вижда, че зад него се отделя бяла диря. Разбира, че е повреден радиаторът и за да не се запали, трябва да се изгаси двигателя.
От този момент тритонният самолет продължава да лети само благодарение на пилотското майсторство на Костакев, пред когото сега се изправя наново въпросът: да скочи ли с парашут, или да кацне принудително, като спаси машината.
Височината бързо се стопява и пилотът решава да кацне в една „равна" нива, която в последния момент се оказва терасовидно лозе с телефонен стълб в полосата на кацане. На 2-3 метра над терена пилотът прави лека маневра, за да избегне стълба, но не успява. Самолетът се удря в него, при което лявото крило се откъсва и машината забива нос в земята. Плувнал в пот, Костакев увисва, забързан на седалката. Нервно напрегнат, той не може да прецени колко време е висял така. Но ето че самолетът под тежестта на опашката се връща в нормално положение, заставайки на „три точки".
Тогава Костакев отваря кабината и като по чудо, без ни една драскотина, излиза от нея.
А наоколо полето е почерняло от народ. Мъжете тичат, за да окажат помощ, жените да дадат водица, а децата да го хвалят и да викат: „Ура, герой!"
Чак сега разбира, че стеклите се хора го смятат за герой.
Наред с двете „Крепости" в околностите на Кошарево, Брезнишко, по волята на съдбата намират гроба си и 18-те летци от двадесетчленния екипаж на свалените от него бомбардировачи.
Във Втората световна война записаха имената си много въздушни асове, ала с една-единствена атака да се унищожат два бомбардировача от типа „Б-24" е не само отлично изпълнен служебен дълг, но и горещ израз на безграничното родолюбие, напластявано в душата на летеца още от най-ранната му възраст.
Заради това и заради летателния му професионализъм на Костакев са присъдени 6 въздушни победи.
Награден е и с орден “За храброст” IV степен. Въпреки това дошлите след деветосепемврийския преврат от СССР ръководители на Българското въздухоплаване счетоха Костакев за неподходящ да остане в редовете на нашите военновъздушни сили. През 1946 г. той е уволнен от авиацията по разпореждане, вместо силите и опитът му да бъдат използувани при обучението на новите авиаторски кадри.
Почти забравен от обществеността, от години болен в родния си град, Костакев умира на 19.6.1994 г., без да узнае, че на 6 май с.г. заради бойните му заслуги е повишен в звание „полковник" от запаса.
