135 години от Априлската епопея. Да си спомним за Васил Петлешков

Днес през 1876 година избухва Априлското въстание, което накара Европа и света да погледне към Балканите и да види, че тук има един народ, който неще да влачи повече робския хомот. Народ който е готов на всичко за да извоюва своята свобода. Безкрайни са примерите за саможертвата на нашите деди в сраженията при Панагюрище, Перущица, Батак, Брацигово и още, и още.135 години по-късно голяма част от българите не помнят имената на геройте паднали в борбата за свободата на България, а честванията на годишнините от тези събития все повече придобиват протоколен характер. За това ми се ще поне днес да си спомним за подвига на един от участниците в Априлската епопея - Васил Петлешков, водачът на въстанието в Брацигово.
Мъченическата смърт на Васил Петлешков е пример за безкрайна смелост и любов към България. След предаването на въстаниците Петлешков се скрил временно, защото било унижение за този горд българин да се предаде и да преклони глава пред турците. Затова той отложил за няколко дни предаването си, за да може да анализира ситуацията. Вторият му баща, Ангел чорбаджи не се поколебал да предаде смелия Васил. Когато турците дошли в къщата на чорбаджията той накарал жена си, майката на Петлешков да намери сина си. Васил станал очевидец на всичко това, което наблюдавал от тавана, където бил скрит. Той знаел каква клетва е дал: "Свобода или смърт". Не искал жив да попадне в ръцете на главорезите. Затова погълнал отрова, която не подействала бързо. След като го завели при пашата Васил Петлешков на всички въпроси отговарял само едно:
- Аз съм главният виновник. Затова ви моля да не мъчите хората. Сам съм, други няма.
Не предал никой. Цялата "вина" прехвърлил на себе си. След това Васил Петлешков бил поставен между два огъня и така изгорял жив в страшни мъки. Когато този мъченик стоял между огньовете от силната горещина кожата му се напукала и мас течала от него. В същия миг щикове се забивали от всички страни в месата му. Така изгорял този смел българин.
Наистина, човешкият разум трудно може да си представи какъв силен дух, каква воля е имал безстрашният българин. Нека неговият мъченически живот да бъде пример на безкористно родолюбие за поколенията.

Величието на родината се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея.

Поклон пред светлата памет на всички участници в Априлската епопея !
ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ !
К.Илиев

Орлите на България - Генрал - майор Стоян Стоянов

Роден на 12 март 1913 г. В с. Галата, Варненско. Баща му пада убит като полкови знаменосец на рождения ден на българската авиация – 16 октомври 1912 г. Постъпва във военното училище, Въздушния взвод през 1934 г. Първото си летене прави в петък, 13-о число, в 13 часа, после пак петък 20-о число, 1935 г.
Въпреки трудностите той проявява силна воля и старание в обучението. Завършва Духовната семинария, а след това и Военното на Негово Величество Училище. След завършването си през 1937 г. Стоянов е изпратен в Авиаторската школа в Казанлък. Година по-късно заминава на специализация в Германия. Там завършва школата за висш пилотаж на Луфтвафе „Вернойхен”. Придобива право да бъде пилотен инструктор и обучава други двама големи български летци, пристигнали на специализация - Димитър Списаревски и Чудомир Топлодолски.

През 1939 г. Стоян Стоянов се завръща, за да служи на родината. Назначен е за инструктор към Изтребителната школа в Карлово. В свой дълг към родината той се включва в изпитанията на Втората световна война. През 1942 г. е назначен за командир на 682-ро изтребително ято - Балчик. Стоянов активно участва в отбраната на българското въздушно пространство при бомбардировките над страната ни.

На 1 август 1943 г. над 170 тежко натоварени бомбардировача пресичат българското въздушно пространство, за да поразят нефтените рафинерии край Плоещ, Румъния. Български изтребители прихващат формация от 16 самолета Б-24 „Либърейтър” над град Фердинанд (днес Монтана). Стоян Стоянов атакува водача на противниковата група фронтално и от близко разстояние. С унищожителен изстрел поручик Стоянов сваля бомбардировач Б-24 „Либърейтър” , който пада при с. Кокарци, Трънско. В същия ден българският пилот поврежда друг бомбардировач, който напуска съединението, а след това атакува и друга „летяща крепост”.

Петър Бочев, Чудомир Топлодолски, Стоян Стоянов и Христо Кръстев
пред хангар на летище Божурище

На 7 август 1943 г. цар Борис III приема поручик Стоян Стоянов в двореца и лично му връчва орден „За храброст”. Със заповед № 64 от 10 август 1943 г., издадена от командира на въздушни войски на поручик Стоянов, са признати две свалени „крепости”.

На 23 юни 1944 г. след бомбардиране на Гюргево противникови самолети летят над Русе и около 9:50 ч. пускат над града 20 запалителни бомби. В този ден Стоянов сваля още един „Либърейтър”, който експлодира и пада западно от Скопие. На 24 юни между 10:00 и 12:00 ч., на връщане от Румъния над страната прелитат отделни групи бомбардировачи, в същия ден генерал-майор Стоянов сваля “Летяща крепост” Б-17. Следващата му въздушна победа е след два дни, на 26 юни 1944 г., когато един двумоторен изтребител пада югоизточно от с. Нефела, Врачанско.

Най-успелият въздушен ас, защитавал небето над България в годините на Втората световна война, участва в 35 бойни полета и за 15 въздушни победи е награден с три ордена “За храброст”.

На 14 септември 1944 г. капитан Стоян Стоянов поема командването на 3/6 орляк и участва в първия период на войната срещу Германия. До 1947г. Служи във Военновъздушните сили като началник на изтребителната авиация. Впоследствие е заместник – командващ на Противовъздушна отбрана до 1951 г. Уволнен от армията през 1956 г. с чин полковник.

От 1960 г. е уредник и екскурзовод в Национален музей “Рилски манастир”.
След демократичните промени Стоян Стоянов получава заслуженото признание. През 1992г. е повишен в чин генерал-майор от ВВС. Със съпругата си заживяват в града, в който са се срещнали и е започнала кариерата на летеца – Карлово, в старата къща на нейните родители.
Един от най-великите пилоти, бранили небето над България умира на 13 март 1997 г.

Орлите на България - Поручик Христо Василев Костакев

Поручик Христо Василев Костакев е роден на 9 април 1919 г. в Стара Загора. Роден и възпитан в скромно учителско семейство, Христо Костакев завършва е отличие гимназия в родния си град Стара Загора.

През 1939 г., успешно издържал Конкурсен изпит, е приет за летец всред бъдещите офи­цери от ВНВУ в София.

Тук през време на обучението Костакев преминава пълния курс на летателната подготовка, обучен за наб­людател и за пилот.

Неговият първи самостоятелен полет става на 4 септември 1940 г.

През лятото на 1941 г. заедно с други юнкери-летци е на тримесечна специализация в Кралската въздухоплава­телна академия в гр. Казерта - Италия. Тук той лети на самолети „Бреда-25" и „Ро-41" (учебен изтребителен са­молет).

На 30 януари 1942 г. Цар Борис III произвежда випуска в първо офицерско звание и подпоручик Костакев става адютант на Първи разузнавателен орляк в летище Божурище, където лети на самолети „Чучулига", „Врана" и „Гарван".

През октомври 1943 г. по собствено желание постъпва в изтребителната школа на летище Долна Митрополия и я завършва в края на годината.

В начало­то на 1944 г. в 6-ти въздушен полк - летище Карлово, Костакев преминава на френския изтребител „Девоатин-520", а след това е преведен на служба в 3/6 орляК в летище Карлово, Където преминава на самолет „Месершмит 109".

От началото на февруари е включен в състава на бойния разчет в орляка за борба с влитащите над тери­торията англо-американски самолети.

Нощната бомбардировка над София на 29 срещу 30 март 1944 г. изигра ролята на доразузнаване на целите, за да влетят на 30 март около 600 бомбардировача „Б-24 с изтребителна охрана от 300 самолета „Москито и „Тъндърболт" на Височина 8000 м.

На 30 март Костакев е единственият летец в летището. Болен на легло, с гнойна ангина, към 10 часа сутринта е събуден от тревожния вой на сирените. Тичешком излиза на плаца, дооблича се там. Тук единствен е самолетът на Командира на орляка.

Без да се колебае, Костакев бързо взема най-чудатото решение в живота си, да полети в бой, макар и болен, без собствена охрана и при това на незачислен нему самолет.

Всеки здравомислещ пилот при наличието на тези три фактора би се заслонил като зад законен параван и не би излетял в това напрегнато българско небе!

Достигнал 8000 м. височина Костакев открива мно­гобройна въздушна армада към подстъпите за София. Веднага се насочва към челната, най-лявата „Крепост" от колоната, състояща се от 60 самолета в сгъстен клинов строй.

Необезпокояван от изтребители, Костакев атакува отдолу с огън избраната цел и още с първата атака прострелва „Крепостта", която експлоадира. От нейна­та експлозия е засегната и летящата в съседство с нея машина, която също експлоадира.

В турболентната въз­душна зона на верижните експлозии попада и самолетът на Костакев, върху който се стоварват парчета от разрушените „Крепости".

Самолетът му става неуправ­ляем. Време за радост и възторг от пълната победа няма. Светкавично менящата се обстановка кара пило­та да вземе бързо решение.

Когато самолетът му се стабилизира в положение на летене, Костакев вижда, че зад него се отделя бяла диря. Разбира, че е повреден радиаторът и за да не се запали, трябва да се изгаси двигателя.

От този момент тритонният самолет продължава да лети само благодарение на пилотското майс­торство на Костакев, пред когото сега се изправя наново въпросът: да скочи ли с парашут, или да кацне принуди­телно, като спаси машината.

Височината бързо се стопява и пилотът решава да кацне в една „равна" нива, която в последния момент се оказва терасовидно лозе с телефонен стълб в полосата на кацане. На 2-3 метра над терена пилотът прави лека маневра, за да избегне стълба, но не успява. Самолетът се удря в него, при което лявото крило се откъсва и машината забива нос в земята. Плувнал в пот, Костакев увисва, забързан на седалката. Нервно напрегнат, той не може да прецени колко време е висял така. Но ето че самолетът под тежестта на опашката се връща в нормално положение, заставайки на „три точки".

Тогава Костакев отваря кабината и като по чудо, без ни една драскотина, излиза от нея.

А наоколо полето е почерняло от народ. Мъжете тичат, за да окажат помощ, жените да дадат водица, а децата да го хвалят и да викат: „Ура, герой!"

Чак сега разбира, че стеклите се хора го смятат за герой.

Наред с двете „Крепости" в околностите на Кошарево, Брезнишко, по волята на съдбата намират гроба си и 18-те летци от двадесетчленния екипаж на свалените от него бомбардировачи.

Във Втората световна война записаха имената си много въздушни асове, ала с една-единствена атака да се унищожат два бомбардировача от типа „Б-24" е не само отлично изпълнен служебен дълг, но и горещ израз на безграничното родолюбие, напластявано в душата на летеца още от най-ранната му възраст.

Заради това и заради летателния му професионали­зъм на Костакев са присъдени 6 въздушни победи.

Награден е и с орден “За храброст” IV степен. Въпреки това дошли­те след деветосепемврийския преврат от СССР ръководители на Българското въздухоплаване счетоха Кос­такев за неподходящ да остане в редовете на нашите военновъздушни сили. През 1946 г. той е уволнен от авиацията по разпореждане, вместо силите и опитът му да бъдат използувани при обучението на новите авиаторски кадри.

Почти забравен от обществеността, от години бо­лен в родния си град, Костакев умира на 19.6.1994 г., без да узнае, че на 6 май с.г. заради бойните му заслуги е повишен в звание „полковник" от запаса.

За военните паметници...


Интервю за предаване "Навигатор" - радио "Фокус" - Велико Търново (21.08.2009 г.)


Фокус: При нас са Александър Маринов - заместник-председател на Студентския съвет на Великотърновския университет и Красимир Илиев - председател на Клуба на историка. Казвам им Добър ден!

Красимир Илиев: Добър ден!
Александър Маринов:Здравейте!

Фокус: Бързам да ви попитам, разбрах, че сте направили малка обиколка с цел разглеждане на военни и църковни паметници. Какво видяхте всъщност?

К. И.: Като цяло, обиколихме някои от паметниците в Добруджа. Посетихме паметниците в с. Червенци, с. Бдинци, с. Стефан Караджа, с. Калоян, с. Генерал Колево. Състоянието на паметниците е доста окаяно, не се поддържат. Самите те са невероятно красиви и много добре запазени, като се има предвид това, че не се поддържат въобще. В с. Бдинци е паметника на Бдинския пехотен полк и загиналите през Първата световна война местни жители. На Бдинския полк е кръстено и самото село. В с. Червенци паметникът е още по-зле поддържан, не беше почистен. Иначе е много хубав, добре запазен, пирамидален. И той е в чест на участниците във войните за национално обединение на България. Общо взето, доволни сме от обиколката и видените паметници, но не и от тяхното състояние.

Фокус: Вие, като млади хора, които се движат в студентските среди, какви впечатления имате - интересуват ли се младите хора от военната история на България?

А. М.: Ами ние, може би, от позицията на пристрастни можем да говорим по този въпрос. И двамата сме историци и е логично, че повечето от хората в нашите кръгове имат опеделен интерес, по-малък или по-голям, към военната история в частност и към историческата наука като цяло. Но сега, колкото и да ми се иска да съм оптимист, че винаги има и млади хора и историци с научни стремежи, които се интересуват от военна история, като цяло е достатъчно да се огледаме около нас, за да видим, че интересът към военните паметници не съществува. Той е в едно латентно състояние - предава се от поколение на поколение като част от родовата памет донякъде, но показателно е, че дори паметниците в градовете - в областни и общински центрове не са добре познати на младите. В смисъл такъв - не се знае какво точно символизират, какво изобразяват, по какъв повод са направени. Какво остава за по-малките населени места? Конкретно тази наша обиколка, защото тя в никакъв случай не може да бъде наречена научна експедиция - по-скоро спонтанно възникна идеята ни да обиколим някои от тези хубави селца. Там, както каза Краси, положението е да не казвам страшно, но е неприятно. Първо, че селата сами по себе си замират - факт характерен за цялата страна. Ясно ни е, че не се намират пари дори за реновиране на инфраструктурата, какво остава за история и култура... От страна на държавата не се взимат никакви мерки за поддържането на тези паметници. Това, което ни тревожи още повече е, че все пак в тези села живеят хора, живеят българи, за добро или лошо те са в по-напреднала възраст и ние очаквахме да имат един, най-малкото, сантимент към тези паметници - все пак те са израстнали до тях, паметниците символизират подвизите на техните бащи и дядовци. Вместо това, военните паметници не са дори елементарно изметени поне от паднали шумки, не беше се постарал никой с някоя мотичка или лопата да изкорени избуялите плевели. Ние пък бяхме тръгнали съвсем любителски - с голи ръце се опитахме поне по-големите храсти, и плевели да премахнем. Факт е, както каза Красимир, че тези паметници са в добро състояние. Единствено на паметника в с. Бдинци е разбита едната каменна топка - там има общо четири. Самият паметник се пада малко извън селото, но е много хубаво усторен - направен е като малък парк - има дори пейки до него и много хубава градинка, напълно запустяла сега, но си личи, че е правено със старание. От една страна е разбита едната каменна топка, от друга страна кракът на изобразения войник, от времето очевидно, се е счупил. Просто смятам ,че ще е много оптимистично и нереално да си пожелаваме някой да се сети и за този паметник - едва ли ще дойде в скоро време неговия ред. Дано това се случи, обаче, преди съвсем да е рухнал. Донякъде това беше и нашата цел - поне да ги има заснети тези паметници, защото не сме попадали досега дори на любителски техни снимки. А е грехота - поне ако нямаме средства и възможности (а държавата естествено, че има средства и възможност, но просто това не са приоритетите явно в момента), то поне да останат запаметени тези паметници, за да се използват евентуално снимките когато дойде времето да се реставрират и те, защото ако така се продължи с нехайното отношение - времето ще си вземе своето. Ето - Краси може да каже какво е отношението на държавните институции към проблема - ние се сблъскахме и с него преди време.

К. И.: Отношението на самата държава е точно такова, каквото е и отношението на хората, и то е огледален образ едното на другото. В България има сайт с национален регистър на военните паметници, който се поддържа от Министерството на отбраната. От известно време той не функционира, не знам защо, а пък докато функционираше, снимките, които сме изпращали на паметника в с. Шилковци - Великотърновско не бяха качени, не получихме и някакъв отговор. Единствено агенция "Фокус", за което ви поздравявам, е поела инициативата за издирването и популяризирането на военно-историческите обекти.


Фокус: Смятате ли, че българинът обича да заличава историята си? По времето на комунизма се построиха много паметници, при идването на демокрацията те се разрушиха, тези пък, за които вие говорите са оставени на запустяване.

А. М.: Факт е, че повечето от нашите военни паметници са строени преди 1944 г., по така нареченото "Царско време". Интересното е, че голяма част от тях не са строени от държавата, а от потомци на бойците участвали във войните. Почти на всеки паметник има надпис от кого е играден - с дарение на по-заможен гражданин. Едно хубаво нещо, от периода на т. нар. "Народна демокрация" след 1944 г., е че комунистите не успяват или не искат да разрушат тези паметници - поне за толкова им стига чувството явно и се задоволяват с това на допълнителни плочи да изпишат имената на падналите през Отечествената война. Което е хубаво, защото нищо не трябва да се заличава - няма приятна и неприятна част от историята. Историята се е случила. Тези паметници са преживели моментите на целенасочено унищожаване - естествено не всички - тези, които са определени от комунистите за фашистки са взривявани, унищожавани, но като цяло - голяма част от военните ни паметници са запазени и до днес. Проблемът в най-ново време се превръща от идеологически в чисто персонален. Пълна незаинтересованост от обществото към военните паметници - надраскани с цинизми, изпочупени, окрадени. Сега самите комунистически паметници изобщо не искам да ги коментирам. Много от страните от бившия Източен блок си направиха музеи на комунизма, където прибраха ценните свидетелства от този период - за да са сигурни, че няма да бъдат унищожени, а и за да се осигури правилното им представяне пред обществото - не идеологически, а чисто научно и исторически. При нас тези паметници са оставени на волята на гражданите. Целта на един паметник трябва да бъде сплотяването на обществото в една висша национална ценност, а не обратното - паметник да разделя обществото по политически и идеологически причини. Историята съществува, за да я изучаваме обективно, да се вдъхновяваме от нея, от светлия пример на нашите предци и да се учим от грешките им.

К. И.: Показателно за младите хора е, че тяхното патриотично чувство е на един повърхностен слой, който не е нормален. За повечето националните чествания и поклоненията към военните паметници са просто един празник, повод да се седне на маса и да се празнува, а това са дни за поклонение и почит пред хората дали живота си за обединението на България. Но нека не радикализираме, че всички хора са изпълнени с повърхностен патриотизъм - българите помнят своите герои малко или повече.

Фокус: Тъй като времето ни напредва, аз благодаря за този разговор и се надявам да сме обърнали внимание с този разговор, както на определените институции, така и на обикновения човек - да се отнася по-добре със историята си. Благодаря ви много за този разговор!
Публикувано от Клуб на Историка в 07:30 0 коментара
17 август 2009, понеделник
Най-накрая отразен !
След явната незаинтересованост на държавните институции, спрямо предоставените от нас снимки на паметника в с. Шилковци, вече можем да кажем, че той е достойно отразен. "Клуба на историка" приветства инициативата на Агенция "Фокус" за показване на забравените военни паметници. Поклон пред забравените герой! Ето и статията от "Фокус":

http://www.focus-news.net/?id=n1241010
Войнишкият паметник във великотърновското село Шилковци - снимки от читател
16 август 2009 | 14:06 | Агенция "Фокус"
Велико Търново. Александър Маринов - секретар на Клуба на историка "Проф. д.и.н. Йордан Андреев" - Великотърновски университет изпрати до Агенция “Фокус” снимки на войнишкия паметник в село Шилковци, община Елена, област Велико Търново.
Селото се намира на брега на язовир Йовковци. Паметникът е в двора на старата селска църква, която днес е изключително западнала, с избуяли навсякъде бурени. Паметникът, макар и не поддържан, не е напълно забравен и, когато отидохме да го заснемем видяхме, че имаше и оставен букет с цветя – пише Маринов. Клубът на историка са качили и видео за паметника в интернет.
Изпратихме снимки на паметника на няколко държавни институции, които претендираха, че правят пълен опис на военните ни паметници и събират снимки, но нито получихме отговор, нито снимките бяха сложени на сайтовете им. И до днес не съм намерил в интернет официална снимка и информация за паметника - единствените снимки са любителски, пише още Маринов.
Изпращам ви и няколко от снимките на паметника-пирамида. Долу в дясно (на задната страна на паметника) има надпис "Строен от комитет и открит през 1937 г. Дарител Райко Калчев."
***
Последната снимка е на паметника в село Патреш, община Павликени, област Велико Търново. Паметникът е посветен на падналите в Руско-турската война (1877-1878 г.) и Балканските войни (1912-1913 г.).


Агенция "Фокус" благодари на Александър Маринов и Клуба на историка във ВТУ за изпратените снимки и текст
Публикувано от Клуб на Историка в 01:47 0 коментара
14 август 2009, петък
Интервю за в. "Университет" с Красимир Илиев - председател на Клуб приятели на историята
Малко след студентският празник се срещнахме с Красимир Любомиров – студент история – втори курс и председател на Клуба “Приятели на историята” – проф. Дин Йордан Андреев ж нашия университет.
Ти освен председател на Клуба си и един от неговите основатели. Как се роди идеята за създаването на такъв студентски клуб?
На първо място – ние не създаваме нов клуб, а възстановяваме една добра традиция. Такъв клуб в Университета е имало и преди години, затова ние решихме да вдъхнем отново живот на тази идея и да съберем студентите, които обичат историята.
Конкретно, идеята се зароди от няколко души от специалност история 1 курс и наши приятели – юристи.
Тоест, това не е затрворен клуб само за студенти от специалност история, така ли?
Да, разбира се. Всеки студент във ВТУ, обичащ историята, може да стане член на нашия клуб. Ние дори се раджаме, че вече имаме доста членове от други специалности и, дори, факултети.
Клубът “приятели на историята” съществува вече почти година. Какво успяхте да постигнете за това време?
Засега имаме малко повече от 30 члена. Дейността на Клуба протича по различни начини – от представяне на доклади и разискване на различни исторически въпроси до екскурзии и посещаване на различни исторически обекти и паметници. Миналата учебна година беше посетена изложбата от Секретния фонд на НИм в Свети Влас, а освен това се включихме и в организираната от “Клуба на археолога” екскурзия до Ловешката крепост и плевенския РИМ. А в началото на декември подкрепихме и Студентското факелно шествие на нашите приятели от Студентската организация на ВМРО. То беше посветено на 89-тата годишнина от подписването на Ньойския диктат.
А какви са бъдещите проекти пред Клуба на приятелите на историята за тази учебна година?
На първо място – вече започнахме подготовката на едно издание, което ще представи историята и битта на българите в земите, останали извън пределите на България, разкъсана от Ньойския диктат. Става дума за българите в двете части на Македония – днешната Бивша Югославска Република Македония и Егейска Македония, която днес е в границите на Гърция, Западните покрайнини, които ни бяха подло отнети от Сърбия през 1919 г.. Разбира се, Северна Добруджа и Одринска Тракия. Предвиждаме изданието да съдържа и богат снимков материал, голяма част от който представлява редки фотоси, които са познати главно на изследователите, но не и на студентите и приятелите на родната история.
С интерес ще очакваме издаването на книгата и обещаваме, че тя ще бъде достатъчно добре отразена на страниците на в. “Университет.
Освен това, предвиждаме и тази година да се организират екскурзии до исторически обекти с местно и национално значение. Ще се радваме ако дори студенти, които не са членове на Клуба да се включат в тези екскурзии и да се запознаят с богатото историческо минало на красивата ни Родина.
А как могат студентите да станат част от тази хубава инициатива – Клуб “приятели на историята”?
Най-лесният начин е да се обърнат лично към мен. Телефона ми е 0883 466669.
По принцип провеждаме събранията си в Корпус V два пъти в месеца. Актуална информация може да се намери и във форума на Университета.

Илинден е !

Илинден, майко, Илинден

За българите - Великден ...
На именниците честито. Нека се съсредоточим върху:


ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКО ВЪСТАНИЕ 1903


Масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция от времето на Възраждането. По силата на Берлинския договор 1878 Македония и Одринско останали в пределите на Османската империя. Това предизвикало остра реакция от страна на българския народ, който не желаел да се примири с волята на западните велики сили, наложили това решение, и започнал борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес 1878. Тя придобила организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 в Солун. В скоро време в Македония и Одринско била създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 е поставено началото и на четническия институт, който изиграл важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпили събития, които усложнили обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание 1902, провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довел до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашил организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточило големи военни и полицейски сили в тези две области. Това довело до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и станало причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 в Солун бил свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Г. Делчев, Д. Груев, Г. Петров и др., които били противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взел решение за обявяване на общо въстание през пролетта на с.г. Макар и да не били съгласни с това решение, Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници му се подчинили. Те положили усилия само за неговото отлагане през лятото на с. г. и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не можели да бъдат ефективни. Всичко това било направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти. Междувременно подготовката на въстанието вървяла с пълна сила. На проведения в Смилево окръжен конгрес бил изработен планът за въстаническите действия. Избран бил ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който било делегирано и правото той да определи датата на въстанието. Малко преди свикването на Битолския окръжен конгрес ВМОРО претърпяла тежка загуба. На 21 април (ст. ст.) край с. Баница паднал убит Г. Делчев. При все това подготовката за въстанието не секнала нито за минута. След конгреса в Смилево последвал и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, който обсъдил плана за въстаническите действия в Одринско и определил състава на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л.Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухнало на 20 юли (Илинден) 1903, откъдето дошло и неговото име. Най-напред избухнало в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхванало всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието станало превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август (Преображение) с. г. избухнало въстанието и в Одринско. Въстаниците освободили много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достигнало с обявяването на Странджанската република, която просъществувала 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизирали своите действия и успели да приковат за известно време значителни неприятелски сили. Партизански действия се водили и в другите революционни окръзи. В освободените селища била установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието било определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухнало преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразили в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски последвали и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразили предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които били разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпратило 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред грозящата опасност, главният щаб на въстанието отправил бърза молба за помощ до българското правителство. Последното, предупредено от западните велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовало на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранявало в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не могло да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско са станали 239 сражения, в които са участвали 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Били опожарени 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 били принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. Причините за неуспеха на И.-П.в. са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех И.-П.в. изиграло огромно значение. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

Свети дух - празник и преклонение

Първо да честия празника на всички мой съграждани от Монтана, весело изкарване довечера на празника на града.(Полека с алкоОола; Статията която публикувам цели да представи този празник по един по-различен начин, не само като ден през който някой ще се напият понеже имат празник, а като ден за преклонение. Ето малко за празника "На Петдесетия ден от Господното възкресение Дух Свети слязъл над апостолите във вид на огнени езици и ги обдарил с благодатните дарове.

Празникът се нарича Петдесетница, защото това събитие е станало в деня на старозаветния празник Петдесетница, който отбелязвали петдесет дни след юдейската Пасха. Руската православна Църква го нарича Ден на светата Троица."

А ето и статият, която исках да ви представя тя е взета от сайта на Македонския научен институт - http://www.macedonia-science.org/print.php?news.502
Честит празник и поклон пред загиналите за освобождението на Македония и обединението и с Майка България.

" Св. дух - ден на падналите българи за освобождението на Македония


Автор: проф. дин Димитър Гоцев

Богата е нашата история на борби, въстания и героични жертви. Богата е нашата история на войводи, апостоли и революционери. На героични изяви на национално извисяване, рядко намиращо равно на себе си. Но е богата и на черни дати, и договори-диктати, които разделят нашите земи и народ на части през последните 130 години. Това е Берлинският договор от 1878 г., Букурещкия договор от 1913 г., Ньойския договор от 1919 г., както и Парижкия договор от 1947 г.
Всички тежки клаузи в тези договори отнасящи се до други народи отпаднаха. Останаха погребани в историята и самите договори. Остават и до днес само заробващите клаузи, отнасящи се до българския народ. Македония, в Тракия и в Западните покрайнини. Не случайно и в наши дни има ден на Тракия, ден на Добруджа, ден на ЗП и ден на Македония. На тези дни, българите от тези краища се прекланят пред жертвите за освобождение и мечтаят за по-добро бъдеще.
След втората национална катастрофа, през 1920 г., в София се създава Студентско дружество „Вардар” при СУ „Св. Климент Охридски”. То си поставя за цел, да създава интелектуални водачи на националноосвободителното движение на македонските българи, между двете световни войни. На 5 ноември 1922 г. двама войводи на ВМРО, членове на Вардар - поетите Илия Кушев и Любомир Весов загиват в сражение със сръбските войски - единия край Велес, другия - край Крушево.


През юни 1923 г. дружество „Вардар” слага началото на честването на падналите за Македония младежи. Оттогава насам денят „Св. Дух” става ден на протест и преклонение пред жертвите за нейното Освобождение.
От тази дата, 6 юни 1923 г. българите от Мизия, Тракия, Добруджа и Македония отдават почит и преклонение пред падналите българи за свободата на Македония и обединението на българския народ! Това е ден в които свеждаме глави пред жертвите, ден на будене на българската национална памет, но и ден на протест пред всички които и в миналото и в наши дни ограбват и фалшифицират историческата истина, оспорват националната и културната идентичност на българите в Македония.
Дълги години този велик ден беше забравен. Днес, с чувство на отговорност и родолюбие се връщаме към него. Прекланяме се пред хилядите знайни и незнайни българи и български комити, войводи, революционни дейци и апостоли борили се и дали живота си за освобождението на Македония от турско, гръцко и сръбско иго през последното столетие.
Ние свеждаме глави на синовна почит пред жертвите по време на Кресненско-Разложкото въстание, през 1878 г; Мелнишкото въстание 1895 г; Горноджумайското въстание от 1902 г; Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Всички те се се бориха и паднаха за свободата на българите в Македония.
Прекланяме се пред паметта на хилядите българи станали жертва по време на Тиквешкото въстание през юни 1913; Охридското въстание през септември 1913 г, вдигнати срещу новите сръбски поробители; пред жертвите дадени в националноосвободителната борба, за освобождение на Македония от сръбския и гръцкия режим през 1912-1915 г.
Особено дълбок поклон изпитваме в днешния ден пред 200 000 български офицери и воини дали живота си за освобождението на Македония и обединението в периода 1912-1918 г. Ние отдаваме почит и преклонение пред жертвите дадени от българите във Вардарска и Егейска Македония в периода между двете световни войни. Коленичим пред близо 4200 души въоръжени членове на ВМРО, загинали в сражения с гръцките и сръбските войски, жандарми и контрачети от 1919-1934 г.
Поклон пред близо 18, 300 българки и българи, сред тях и над 2000 деца между 6-12 г. станали жертва на повсеместния сръбски, национален и политически гнет, прогонване, асимилиране и физическо изтребление, вършени от сръбските окупатори и главно от зловещата организация „Църна рука” във Вардарска Македония 1919-1941 г.
Особена почит и признание изказваме пред хиляди млади българи - студенти, ученици, интелектуалци, жертва на сръбския терор предимно членове на ВМРО, ММТРО и КПОМБ в периода 1919-1941 г.
Отдаваме синовно признание към десетките хиляди българи, жертви на гръцкия терор, оставили кости по Егейските острови в периода 1919-1941 г. за да запазят народността си. Специално преклонение отдаваме на повече от 10000 българи, жертви и над 60 000 прогонени от гръцката жестокост по време на Гражданската война от 1946 - 1949 г, чиято нерешена съдба продължава и до днес.
Прекланяме се пред жертвите на кървавата коледа през 1945 г., когато сръбските и македонистките комунистически власти само за няколко дни избиват цвета на българщината във Вардарска Македония. В Скопие - 63 души, във Велес - 54, Куманово - 48, Битоля - 36, Щип - 77, при с. Владимирово, Беровско - 330 души и прочие. И до днес, сърбоманските власти в Скопие не позволяват да бъдат разкрити масовите гробове и убитите да бъдат погребани по християнски обреди.
Прекланяме се през 72 -та български офицери убити в дома на Армията в Скопие на 26 декември 1944 г., извършено по нареждане на Св. Вукманович - Темпо, защото отказват да отидат да се бият за освобождението на Сърбия, а настояват да отидат да се бият за освобождение на Солун.
Поклон и пред повече от 1000 души войници, които заради посочените причини по същото време умират от глад и студ, от мъчения вършени над тях от сръбски партизани в старата турска крепост на Скопското кале.
Поклон пред над 4000 българи, главно членове на ВМРО - които от куршум, побой, отрова и други мъчения оставиха своите кости в най-големия затвор на Балканите - Идризово до Скопие в периода 1945-1990 г.
Преклонение правим и пред 800-те души българи, членове на ВМРО които през януари 1949 г. са убити по най-жесток начин в лагера на град Добой, Босна без някой да знае нещо за техните гробове до наши дни.
Поклон пред 5 струмишки студенти българи, убити през юни 1951 г. от органите на УДБА, край Струмица, защото се бореха за откъсване на Вардарска Македония от Югославия.
Преклонение пред хилядите българи, които оставиха своите кости на зловещия Голи Оток, 1948 - 1956 г. без някой да знае колко са и къде са техните гробове. Най-сетне, в денят на Македония синовно се прекланяме пред всички българи - борци и 23 000 официално признати жертви (Р Македония), осъдени на смърт, убити без съд и присъда, изчезнали безследно в борбата срещу насилственото македонизиране на българите във Вардарска Македония от 1944 до наши дни. Тези жертви ще бъдат най-тежката присъда над македонизма за вечни вермена. Специално изказваме нашето преклонение пред македонските българи, които заради своя български патриотизъм и родолюбие стават жертва на различни антибългарски правителства в България от 1920 - 1960 г. по време на земеделския режим (1920 - 1923), на Деветнадесетомайския преврат 1934 г. и по време на Тоталитаризма 1944-1963 г.
Прекланяме се и пред стотицитe хиляди българи, прогонени от родните им краища от сръбските и гръцките кралски режими, а също и от сръбско-комунистически власти в периода 1912 -1915, 1918-1941 и от 1944 до наши дни.
Всички тези жертви Македония дава вече повече от един век за да запази своята българска народност, културно-историческа същност и съдържание. Да извоюва българска национална и културна свобода и обединение със своите сънародници в България.
Опитите да бъде променена националната идентичност на българите в Македония след 1944 г., доведоха само до разделяне и хиляди жертви на братята от двете страни на границата, които младите поколения в България и Р Македония трябва да знаят. Историческите факти, чужди и наши са повече от категорични, до 1945 г. историята, културата, езика, борбите и духът на населението в Македония е български. Това трябва да бъде официално признато от днешните политици, историци, журналисти и др. интелектуалци в България и Р Македония, не само на срещи на четири очи както става досега, но и открито и официално, ако искаме да спасим по-голяма част от Р Македония от албанизация.
За събитията от 1945 г. насам ще трябва да бъде проведена изключително сериозна научна и политическа дискусия между политици и историци от Скопие и София, като главния въпрос ще бъде след като е известно, че „македонската нация” е дело на Коминтерна-кой днес повдига отново идеята за съществуване на македонска политическа нация, и чии геостратегически интереси на Балканите изпълнява тя в наши дни? Ако тези въпроси не бъдат изяснени между София и Скопие, след известно време Р Македония може да стане трета албанска държава.
Младите поколения в България и Р Македония, трябва не - а са задължени да са наясно с тази проста истина, за да не стават жертва на чужди на Македония и България интереси, а също така и да намират по-лесно пътя на своето общо бъдеще.
Денят на Македония - „Св. Дух”, нека бъде ден за размисъл, ден за нови идеи, ден за утрешното единство на всички българи обединени в Европейския Съюз.

Един благочестив живот

Идват светли христиенски празници и човек малко или много, се опитва да усмисли или преусмисли живота си. Човека който ще представя по-долу е наистина благочестив човек дал всичко за родината, включително и живота си и въпреки това забравен от хората в тези нови времена, както много други...Това е полковник Борис Дрангов, блестящия военен тактик и голям борец за единение на България.



Легендарния Борис Дрангов е роден на 3.03.1872 г. в Скопие. Завършва Военното училище в София и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи в 3-ти Конен полк в Пловдив, 2-ри Конен полк гр. Лом, началник щаб на 1-ва Софийска пехотна дивизия, командир на 5-ти Македонски пехотен полк и на 9-ти Пловдивски пехотен полк. Водач е на чета през Илинденско-Преображенското въстание.Командирът Борис Дрангов печели славни победи при Гечкенли и Чаталджа, участва в битката при Одрин.Воюва в Балканската, Междусъюзническата и Първата светвна война по бойните полета на Тракия, Добруджа и Македония.
Блестящ военен тактик и педагог. Преподава във Военното училище - София и е началник на Школата за запасни подпоручици в Скопие. Пише трудовете "Помни войната! Съвети за строеви офицери" , "Юнаци, изпълнете клетвата" и др. блестящи научни трудове.
Борис Дрангов загива на 26.05.1917 г. като командир на 9-ти Пехотен пловдиски полк, на завоя на река Черна. Погребан е в двора на църквата "Св. Димитър" в Скопие, по-късно по настояване на сръбската власт(б.К.И Нож за тези боклуци безподони!) , костите му са преместени в градските гробища.
Поклон! Дълбок поклон пред големия българин !





Заповед по 9-ти Пехотен пловдивски на Н.Ц.В. КН. Клементина полк № 221 18.03.1917 г.


По личния състав
§ 1
Приел длъжност офицер. Днес приех поверения ми полк и почнах да изпълнявам своя дълг.
§2
За прочитане. Юнаци, щом узнах за назначението си, веднага почнах да пазпитвам:какъв е полка, що ми се поверява,какви са чиновете, що служат в неговите бойни редове?
Де когото запитах, навсякъде чувах: юначен полк, мъжествени отечествени защитници! Радвам се от все сърце, че съм честит да водя мъже, които с кръвта си и заслугите си са придобили тъй чиста, тъй завидна слава!
Но великото дело на България не е още завършено...Сега повече от всякога България има насъщна нужда от знанието, силите, труда и кръвта на своите верни, буйни и безстрашни деца. Те са гордостта й, те са опората й, те са надеждата й.
Иде време, носи бреме...
Юнаци, нека добре да помним, че сме назначени да убиваме и гинем. Нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт не трябва да се боим. ДВЕ СМЪРТИ НЯМА, А БЕЗ ЕДНА НЕ БИВА!
Важно е да живеем добре, а не да живеем дълго. Животът не се мери по дължина,по години, а по дела, по подвизи. Благо е не самия живот, а честития живот. По-добре честна смърт, отколкото безчестен живот.
...
Честни български деца! От дън душа ви желая да бъдет здрави, бодри; до смърт да служите на Отечеството вярно и да го завещавате на деца,внуци и правнуци обединено, велико, честито. Па нека те, жънейки благите плодове на родолюбивата ви дейност, умилно да благославят имената ви, свето да почитат паметта ви !
Юнаци! Нека Бог ни помага, така достойно да изпълниме дълга си !

Командир на Полка подполковник Борис Дрангов

Отговори на себе сиИзтрий публикациятаРедактирай публикацията