Орлите на България - Генрал - майор Стоян Стоянов

Роден на 12 март 1913 г. В с. Галата, Варненско. Баща му пада убит като полкови знаменосец на рождения ден на българската авиация – 16 октомври 1912 г. Постъпва във военното училище, Въздушния взвод през 1934 г. Първото си летене прави в петък, 13-о число, в 13 часа, после пак петък 20-о число, 1935 г.
Въпреки трудностите той проявява силна воля и старание в обучението. Завършва Духовната семинария, а след това и Военното на Негово Величество Училище. След завършването си през 1937 г. Стоянов е изпратен в Авиаторската школа в Казанлък. Година по-късно заминава на специализация в Германия. Там завършва школата за висш пилотаж на Луфтвафе „Вернойхен”. Придобива право да бъде пилотен инструктор и обучава други двама големи български летци, пристигнали на специализация - Димитър Списаревски и Чудомир Топлодолски.

През 1939 г. Стоян Стоянов се завръща, за да служи на родината. Назначен е за инструктор към Изтребителната школа в Карлово. В свой дълг към родината той се включва в изпитанията на Втората световна война. През 1942 г. е назначен за командир на 682-ро изтребително ято - Балчик. Стоянов активно участва в отбраната на българското въздушно пространство при бомбардировките над страната ни.

На 1 август 1943 г. над 170 тежко натоварени бомбардировача пресичат българското въздушно пространство, за да поразят нефтените рафинерии край Плоещ, Румъния. Български изтребители прихващат формация от 16 самолета Б-24 „Либърейтър” над град Фердинанд (днес Монтана). Стоян Стоянов атакува водача на противниковата група фронтално и от близко разстояние. С унищожителен изстрел поручик Стоянов сваля бомбардировач Б-24 „Либърейтър” , който пада при с. Кокарци, Трънско. В същия ден българският пилот поврежда друг бомбардировач, който напуска съединението, а след това атакува и друга „летяща крепост”.

Петър Бочев, Чудомир Топлодолски, Стоян Стоянов и Христо Кръстев
пред хангар на летище Божурище

На 7 август 1943 г. цар Борис III приема поручик Стоян Стоянов в двореца и лично му връчва орден „За храброст”. Със заповед № 64 от 10 август 1943 г., издадена от командира на въздушни войски на поручик Стоянов, са признати две свалени „крепости”.

На 23 юни 1944 г. след бомбардиране на Гюргево противникови самолети летят над Русе и около 9:50 ч. пускат над града 20 запалителни бомби. В този ден Стоянов сваля още един „Либърейтър”, който експлодира и пада западно от Скопие. На 24 юни между 10:00 и 12:00 ч., на връщане от Румъния над страната прелитат отделни групи бомбардировачи, в същия ден генерал-майор Стоянов сваля “Летяща крепост” Б-17. Следващата му въздушна победа е след два дни, на 26 юни 1944 г., когато един двумоторен изтребител пада югоизточно от с. Нефела, Врачанско.

Най-успелият въздушен ас, защитавал небето над България в годините на Втората световна война, участва в 35 бойни полета и за 15 въздушни победи е награден с три ордена “За храброст”.

На 14 септември 1944 г. капитан Стоян Стоянов поема командването на 3/6 орляк и участва в първия период на войната срещу Германия. До 1947г. Служи във Военновъздушните сили като началник на изтребителната авиация. Впоследствие е заместник – командващ на Противовъздушна отбрана до 1951 г. Уволнен от армията през 1956 г. с чин полковник.

От 1960 г. е уредник и екскурзовод в Национален музей “Рилски манастир”.
След демократичните промени Стоян Стоянов получава заслуженото признание. През 1992г. е повишен в чин генерал-майор от ВВС. Със съпругата си заживяват в града, в който са се срещнали и е започнала кариерата на летеца – Карлово, в старата къща на нейните родители.
Един от най-великите пилоти, бранили небето над България умира на 13 март 1997 г.

Орлите на България - Поручик Христо Василев Костакев

Поручик Христо Василев Костакев е роден на 9 април 1919 г. в Стара Загора. Роден и възпитан в скромно учителско семейство, Христо Костакев завършва е отличие гимназия в родния си град Стара Загора.

През 1939 г., успешно издържал Конкурсен изпит, е приет за летец всред бъдещите офи­цери от ВНВУ в София.

Тук през време на обучението Костакев преминава пълния курс на летателната подготовка, обучен за наб­людател и за пилот.

Неговият първи самостоятелен полет става на 4 септември 1940 г.

През лятото на 1941 г. заедно с други юнкери-летци е на тримесечна специализация в Кралската въздухоплава­телна академия в гр. Казерта - Италия. Тук той лети на самолети „Бреда-25" и „Ро-41" (учебен изтребителен са­молет).

На 30 януари 1942 г. Цар Борис III произвежда випуска в първо офицерско звание и подпоручик Костакев става адютант на Първи разузнавателен орляк в летище Божурище, където лети на самолети „Чучулига", „Врана" и „Гарван".

През октомври 1943 г. по собствено желание постъпва в изтребителната школа на летище Долна Митрополия и я завършва в края на годината.

В начало­то на 1944 г. в 6-ти въздушен полк - летище Карлово, Костакев преминава на френския изтребител „Девоатин-520", а след това е преведен на служба в 3/6 орляК в летище Карлово, Където преминава на самолет „Месершмит 109".

От началото на февруари е включен в състава на бойния разчет в орляка за борба с влитащите над тери­торията англо-американски самолети.

Нощната бомбардировка над София на 29 срещу 30 март 1944 г. изигра ролята на доразузнаване на целите, за да влетят на 30 март около 600 бомбардировача „Б-24 с изтребителна охрана от 300 самолета „Москито и „Тъндърболт" на Височина 8000 м.

На 30 март Костакев е единственият летец в летището. Болен на легло, с гнойна ангина, към 10 часа сутринта е събуден от тревожния вой на сирените. Тичешком излиза на плаца, дооблича се там. Тук единствен е самолетът на Командира на орляка.

Без да се колебае, Костакев бързо взема най-чудатото решение в живота си, да полети в бой, макар и болен, без собствена охрана и при това на незачислен нему самолет.

Всеки здравомислещ пилот при наличието на тези три фактора би се заслонил като зад законен параван и не би излетял в това напрегнато българско небе!

Достигнал 8000 м. височина Костакев открива мно­гобройна въздушна армада към подстъпите за София. Веднага се насочва към челната, най-лявата „Крепост" от колоната, състояща се от 60 самолета в сгъстен клинов строй.

Необезпокояван от изтребители, Костакев атакува отдолу с огън избраната цел и още с първата атака прострелва „Крепостта", която експлоадира. От нейна­та експлозия е засегната и летящата в съседство с нея машина, която също експлоадира.

В турболентната въз­душна зона на верижните експлозии попада и самолетът на Костакев, върху който се стоварват парчета от разрушените „Крепости".

Самолетът му става неуправ­ляем. Време за радост и възторг от пълната победа няма. Светкавично менящата се обстановка кара пило­та да вземе бързо решение.

Когато самолетът му се стабилизира в положение на летене, Костакев вижда, че зад него се отделя бяла диря. Разбира, че е повреден радиаторът и за да не се запали, трябва да се изгаси двигателя.

От този момент тритонният самолет продължава да лети само благодарение на пилотското майс­торство на Костакев, пред когото сега се изправя наново въпросът: да скочи ли с парашут, или да кацне принуди­телно, като спаси машината.

Височината бързо се стопява и пилотът решава да кацне в една „равна" нива, която в последния момент се оказва терасовидно лозе с телефонен стълб в полосата на кацане. На 2-3 метра над терена пилотът прави лека маневра, за да избегне стълба, но не успява. Самолетът се удря в него, при което лявото крило се откъсва и машината забива нос в земята. Плувнал в пот, Костакев увисва, забързан на седалката. Нервно напрегнат, той не може да прецени колко време е висял така. Но ето че самолетът под тежестта на опашката се връща в нормално положение, заставайки на „три точки".

Тогава Костакев отваря кабината и като по чудо, без ни една драскотина, излиза от нея.

А наоколо полето е почерняло от народ. Мъжете тичат, за да окажат помощ, жените да дадат водица, а децата да го хвалят и да викат: „Ура, герой!"

Чак сега разбира, че стеклите се хора го смятат за герой.

Наред с двете „Крепости" в околностите на Кошарево, Брезнишко, по волята на съдбата намират гроба си и 18-те летци от двадесетчленния екипаж на свалените от него бомбардировачи.

Във Втората световна война записаха имената си много въздушни асове, ала с една-единствена атака да се унищожат два бомбардировача от типа „Б-24" е не само отлично изпълнен служебен дълг, но и горещ израз на безграничното родолюбие, напластявано в душата на летеца още от най-ранната му възраст.

Заради това и заради летателния му професионали­зъм на Костакев са присъдени 6 въздушни победи.

Награден е и с орден “За храброст” IV степен. Въпреки това дошли­те след деветосепемврийския преврат от СССР ръководители на Българското въздухоплаване счетоха Кос­такев за неподходящ да остане в редовете на нашите военновъздушни сили. През 1946 г. той е уволнен от авиацията по разпореждане, вместо силите и опитът му да бъдат използувани при обучението на новите авиаторски кадри.

Почти забравен от обществеността, от години бо­лен в родния си град, Костакев умира на 19.6.1994 г., без да узнае, че на 6 май с.г. заради бойните му заслуги е повишен в звание „полковник" от запаса.