За военните паметници...


Интервю за предаване "Навигатор" - радио "Фокус" - Велико Търново (21.08.2009 г.)


Фокус: При нас са Александър Маринов - заместник-председател на Студентския съвет на Великотърновския университет и Красимир Илиев - председател на Клуба на историка. Казвам им Добър ден!

Красимир Илиев: Добър ден!
Александър Маринов:Здравейте!

Фокус: Бързам да ви попитам, разбрах, че сте направили малка обиколка с цел разглеждане на военни и църковни паметници. Какво видяхте всъщност?

К. И.: Като цяло, обиколихме някои от паметниците в Добруджа. Посетихме паметниците в с. Червенци, с. Бдинци, с. Стефан Караджа, с. Калоян, с. Генерал Колево. Състоянието на паметниците е доста окаяно, не се поддържат. Самите те са невероятно красиви и много добре запазени, като се има предвид това, че не се поддържат въобще. В с. Бдинци е паметника на Бдинския пехотен полк и загиналите през Първата световна война местни жители. На Бдинския полк е кръстено и самото село. В с. Червенци паметникът е още по-зле поддържан, не беше почистен. Иначе е много хубав, добре запазен, пирамидален. И той е в чест на участниците във войните за национално обединение на България. Общо взето, доволни сме от обиколката и видените паметници, но не и от тяхното състояние.

Фокус: Вие, като млади хора, които се движат в студентските среди, какви впечатления имате - интересуват ли се младите хора от военната история на България?

А. М.: Ами ние, може би, от позицията на пристрастни можем да говорим по този въпрос. И двамата сме историци и е логично, че повечето от хората в нашите кръгове имат опеделен интерес, по-малък или по-голям, към военната история в частност и към историческата наука като цяло. Но сега, колкото и да ми се иска да съм оптимист, че винаги има и млади хора и историци с научни стремежи, които се интересуват от военна история, като цяло е достатъчно да се огледаме около нас, за да видим, че интересът към военните паметници не съществува. Той е в едно латентно състояние - предава се от поколение на поколение като част от родовата памет донякъде, но показателно е, че дори паметниците в градовете - в областни и общински центрове не са добре познати на младите. В смисъл такъв - не се знае какво точно символизират, какво изобразяват, по какъв повод са направени. Какво остава за по-малките населени места? Конкретно тази наша обиколка, защото тя в никакъв случай не може да бъде наречена научна експедиция - по-скоро спонтанно възникна идеята ни да обиколим някои от тези хубави селца. Там, както каза Краси, положението е да не казвам страшно, но е неприятно. Първо, че селата сами по себе си замират - факт характерен за цялата страна. Ясно ни е, че не се намират пари дори за реновиране на инфраструктурата, какво остава за история и култура... От страна на държавата не се взимат никакви мерки за поддържането на тези паметници. Това, което ни тревожи още повече е, че все пак в тези села живеят хора, живеят българи, за добро или лошо те са в по-напреднала възраст и ние очаквахме да имат един, най-малкото, сантимент към тези паметници - все пак те са израстнали до тях, паметниците символизират подвизите на техните бащи и дядовци. Вместо това, военните паметници не са дори елементарно изметени поне от паднали шумки, не беше се постарал никой с някоя мотичка или лопата да изкорени избуялите плевели. Ние пък бяхме тръгнали съвсем любителски - с голи ръце се опитахме поне по-големите храсти, и плевели да премахнем. Факт е, както каза Красимир, че тези паметници са в добро състояние. Единствено на паметника в с. Бдинци е разбита едната каменна топка - там има общо четири. Самият паметник се пада малко извън селото, но е много хубаво усторен - направен е като малък парк - има дори пейки до него и много хубава градинка, напълно запустяла сега, но си личи, че е правено със старание. От една страна е разбита едната каменна топка, от друга страна кракът на изобразения войник, от времето очевидно, се е счупил. Просто смятам ,че ще е много оптимистично и нереално да си пожелаваме някой да се сети и за този паметник - едва ли ще дойде в скоро време неговия ред. Дано това се случи, обаче, преди съвсем да е рухнал. Донякъде това беше и нашата цел - поне да ги има заснети тези паметници, защото не сме попадали досега дори на любителски техни снимки. А е грехота - поне ако нямаме средства и възможности (а държавата естествено, че има средства и възможност, но просто това не са приоритетите явно в момента), то поне да останат запаметени тези паметници, за да се използват евентуално снимките когато дойде времето да се реставрират и те, защото ако така се продължи с нехайното отношение - времето ще си вземе своето. Ето - Краси може да каже какво е отношението на държавните институции към проблема - ние се сблъскахме и с него преди време.

К. И.: Отношението на самата държава е точно такова, каквото е и отношението на хората, и то е огледален образ едното на другото. В България има сайт с национален регистър на военните паметници, който се поддържа от Министерството на отбраната. От известно време той не функционира, не знам защо, а пък докато функционираше, снимките, които сме изпращали на паметника в с. Шилковци - Великотърновско не бяха качени, не получихме и някакъв отговор. Единствено агенция "Фокус", за което ви поздравявам, е поела инициативата за издирването и популяризирането на военно-историческите обекти.


Фокус: Смятате ли, че българинът обича да заличава историята си? По времето на комунизма се построиха много паметници, при идването на демокрацията те се разрушиха, тези пък, за които вие говорите са оставени на запустяване.

А. М.: Факт е, че повечето от нашите военни паметници са строени преди 1944 г., по така нареченото "Царско време". Интересното е, че голяма част от тях не са строени от държавата, а от потомци на бойците участвали във войните. Почти на всеки паметник има надпис от кого е играден - с дарение на по-заможен гражданин. Едно хубаво нещо, от периода на т. нар. "Народна демокрация" след 1944 г., е че комунистите не успяват или не искат да разрушат тези паметници - поне за толкова им стига чувството явно и се задоволяват с това на допълнителни плочи да изпишат имената на падналите през Отечествената война. Което е хубаво, защото нищо не трябва да се заличава - няма приятна и неприятна част от историята. Историята се е случила. Тези паметници са преживели моментите на целенасочено унищожаване - естествено не всички - тези, които са определени от комунистите за фашистки са взривявани, унищожавани, но като цяло - голяма част от военните ни паметници са запазени и до днес. Проблемът в най-ново време се превръща от идеологически в чисто персонален. Пълна незаинтересованост от обществото към военните паметници - надраскани с цинизми, изпочупени, окрадени. Сега самите комунистически паметници изобщо не искам да ги коментирам. Много от страните от бившия Източен блок си направиха музеи на комунизма, където прибраха ценните свидетелства от този период - за да са сигурни, че няма да бъдат унищожени, а и за да се осигури правилното им представяне пред обществото - не идеологически, а чисто научно и исторически. При нас тези паметници са оставени на волята на гражданите. Целта на един паметник трябва да бъде сплотяването на обществото в една висша национална ценност, а не обратното - паметник да разделя обществото по политически и идеологически причини. Историята съществува, за да я изучаваме обективно, да се вдъхновяваме от нея, от светлия пример на нашите предци и да се учим от грешките им.

К. И.: Показателно за младите хора е, че тяхното патриотично чувство е на един повърхностен слой, който не е нормален. За повечето националните чествания и поклоненията към военните паметници са просто един празник, повод да се седне на маса и да се празнува, а това са дни за поклонение и почит пред хората дали живота си за обединението на България. Но нека не радикализираме, че всички хора са изпълнени с повърхностен патриотизъм - българите помнят своите герои малко или повече.

Фокус: Тъй като времето ни напредва, аз благодаря за този разговор и се надявам да сме обърнали внимание с този разговор, както на определените институции, така и на обикновения човек - да се отнася по-добре със историята си. Благодаря ви много за този разговор!
Публикувано от Клуб на Историка в 07:30 0 коментара
17 август 2009, понеделник
Най-накрая отразен !
След явната незаинтересованост на държавните институции, спрямо предоставените от нас снимки на паметника в с. Шилковци, вече можем да кажем, че той е достойно отразен. "Клуба на историка" приветства инициативата на Агенция "Фокус" за показване на забравените военни паметници. Поклон пред забравените герой! Ето и статията от "Фокус":

http://www.focus-news.net/?id=n1241010
Войнишкият паметник във великотърновското село Шилковци - снимки от читател
16 август 2009 | 14:06 | Агенция "Фокус"
Велико Търново. Александър Маринов - секретар на Клуба на историка "Проф. д.и.н. Йордан Андреев" - Великотърновски университет изпрати до Агенция “Фокус” снимки на войнишкия паметник в село Шилковци, община Елена, област Велико Търново.
Селото се намира на брега на язовир Йовковци. Паметникът е в двора на старата селска църква, която днес е изключително западнала, с избуяли навсякъде бурени. Паметникът, макар и не поддържан, не е напълно забравен и, когато отидохме да го заснемем видяхме, че имаше и оставен букет с цветя – пише Маринов. Клубът на историка са качили и видео за паметника в интернет.
Изпратихме снимки на паметника на няколко държавни институции, които претендираха, че правят пълен опис на военните ни паметници и събират снимки, но нито получихме отговор, нито снимките бяха сложени на сайтовете им. И до днес не съм намерил в интернет официална снимка и информация за паметника - единствените снимки са любителски, пише още Маринов.
Изпращам ви и няколко от снимките на паметника-пирамида. Долу в дясно (на задната страна на паметника) има надпис "Строен от комитет и открит през 1937 г. Дарител Райко Калчев."
***
Последната снимка е на паметника в село Патреш, община Павликени, област Велико Търново. Паметникът е посветен на падналите в Руско-турската война (1877-1878 г.) и Балканските войни (1912-1913 г.).


Агенция "Фокус" благодари на Александър Маринов и Клуба на историка във ВТУ за изпратените снимки и текст
Публикувано от Клуб на Историка в 01:47 0 коментара
14 август 2009, петък
Интервю за в. "Университет" с Красимир Илиев - председател на Клуб приятели на историята
Малко след студентският празник се срещнахме с Красимир Любомиров – студент история – втори курс и председател на Клуба “Приятели на историята” – проф. Дин Йордан Андреев ж нашия университет.
Ти освен председател на Клуба си и един от неговите основатели. Как се роди идеята за създаването на такъв студентски клуб?
На първо място – ние не създаваме нов клуб, а възстановяваме една добра традиция. Такъв клуб в Университета е имало и преди години, затова ние решихме да вдъхнем отново живот на тази идея и да съберем студентите, които обичат историята.
Конкретно, идеята се зароди от няколко души от специалност история 1 курс и наши приятели – юристи.
Тоест, това не е затрворен клуб само за студенти от специалност история, така ли?
Да, разбира се. Всеки студент във ВТУ, обичащ историята, може да стане член на нашия клуб. Ние дори се раджаме, че вече имаме доста членове от други специалности и, дори, факултети.
Клубът “приятели на историята” съществува вече почти година. Какво успяхте да постигнете за това време?
Засега имаме малко повече от 30 члена. Дейността на Клуба протича по различни начини – от представяне на доклади и разискване на различни исторически въпроси до екскурзии и посещаване на различни исторически обекти и паметници. Миналата учебна година беше посетена изложбата от Секретния фонд на НИм в Свети Влас, а освен това се включихме и в организираната от “Клуба на археолога” екскурзия до Ловешката крепост и плевенския РИМ. А в началото на декември подкрепихме и Студентското факелно шествие на нашите приятели от Студентската организация на ВМРО. То беше посветено на 89-тата годишнина от подписването на Ньойския диктат.
А какви са бъдещите проекти пред Клуба на приятелите на историята за тази учебна година?
На първо място – вече започнахме подготовката на едно издание, което ще представи историята и битта на българите в земите, останали извън пределите на България, разкъсана от Ньойския диктат. Става дума за българите в двете части на Македония – днешната Бивша Югославска Република Македония и Егейска Македония, която днес е в границите на Гърция, Западните покрайнини, които ни бяха подло отнети от Сърбия през 1919 г.. Разбира се, Северна Добруджа и Одринска Тракия. Предвиждаме изданието да съдържа и богат снимков материал, голяма част от който представлява редки фотоси, които са познати главно на изследователите, но не и на студентите и приятелите на родната история.
С интерес ще очакваме издаването на книгата и обещаваме, че тя ще бъде достатъчно добре отразена на страниците на в. “Университет.
Освен това, предвиждаме и тази година да се организират екскурзии до исторически обекти с местно и национално значение. Ще се радваме ако дори студенти, които не са членове на Клуба да се включат в тези екскурзии и да се запознаят с богатото историческо минало на красивата ни Родина.
А как могат студентите да станат част от тази хубава инициатива – Клуб “приятели на историята”?
Най-лесният начин е да се обърнат лично към мен. Телефона ми е 0883 466669.
По принцип провеждаме събранията си в Корпус V два пъти в месеца. Актуална информация може да се намери и във форума на Университета.

Илинден е !

Илинден, майко, Илинден

За българите - Великден ...
На именниците честито. Нека се съсредоточим върху:


ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКО ВЪСТАНИЕ 1903


Масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция от времето на Възраждането. По силата на Берлинския договор 1878 Македония и Одринско останали в пределите на Османската империя. Това предизвикало остра реакция от страна на българския народ, който не желаел да се примири с волята на западните велики сили, наложили това решение, и започнал борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес 1878. Тя придобила организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 в Солун. В скоро време в Македония и Одринско била създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 е поставено началото и на четническия институт, който изиграл важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпили събития, които усложнили обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание 1902, провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довел до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашил организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточило големи военни и полицейски сили в тези две области. Това довело до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и станало причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 в Солун бил свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Г. Делчев, Д. Груев, Г. Петров и др., които били противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взел решение за обявяване на общо въстание през пролетта на с.г. Макар и да не били съгласни с това решение, Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници му се подчинили. Те положили усилия само за неговото отлагане през лятото на с. г. и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не можели да бъдат ефективни. Всичко това било направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти. Междувременно подготовката на въстанието вървяла с пълна сила. На проведения в Смилево окръжен конгрес бил изработен планът за въстаническите действия. Избран бил ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който било делегирано и правото той да определи датата на въстанието. Малко преди свикването на Битолския окръжен конгрес ВМОРО претърпяла тежка загуба. На 21 април (ст. ст.) край с. Баница паднал убит Г. Делчев. При все това подготовката за въстанието не секнала нито за минута. След конгреса в Смилево последвал и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, който обсъдил плана за въстаническите действия в Одринско и определил състава на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л.Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухнало на 20 юли (Илинден) 1903, откъдето дошло и неговото име. Най-напред избухнало в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхванало всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието станало превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август (Преображение) с. г. избухнало въстанието и в Одринско. Въстаниците освободили много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достигнало с обявяването на Странджанската република, която просъществувала 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизирали своите действия и успели да приковат за известно време значителни неприятелски сили. Партизански действия се водили и в другите революционни окръзи. В освободените селища била установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието било определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухнало преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразили в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски последвали и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразили предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които били разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпратило 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред грозящата опасност, главният щаб на въстанието отправил бърза молба за помощ до българското правителство. Последното, предупредено от западните велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовало на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранявало в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не могло да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско са станали 239 сражения, в които са участвали 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Били опожарени 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 били принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. Причините за неуспеха на И.-П.в. са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех И.-П.в. изиграло огромно значение. То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

Свети дух - празник и преклонение

Първо да честия празника на всички мой съграждани от Монтана, весело изкарване довечера на празника на града.(Полека с алкоОола; Статията която публикувам цели да представи този празник по един по-различен начин, не само като ден през който някой ще се напият понеже имат празник, а като ден за преклонение. Ето малко за празника "На Петдесетия ден от Господното възкресение Дух Свети слязъл над апостолите във вид на огнени езици и ги обдарил с благодатните дарове.

Празникът се нарича Петдесетница, защото това събитие е станало в деня на старозаветния празник Петдесетница, който отбелязвали петдесет дни след юдейската Пасха. Руската православна Църква го нарича Ден на светата Троица."

А ето и статият, която исках да ви представя тя е взета от сайта на Македонския научен институт - http://www.macedonia-science.org/print.php?news.502
Честит празник и поклон пред загиналите за освобождението на Македония и обединението и с Майка България.

" Св. дух - ден на падналите българи за освобождението на Македония


Автор: проф. дин Димитър Гоцев

Богата е нашата история на борби, въстания и героични жертви. Богата е нашата история на войводи, апостоли и революционери. На героични изяви на национално извисяване, рядко намиращо равно на себе си. Но е богата и на черни дати, и договори-диктати, които разделят нашите земи и народ на части през последните 130 години. Това е Берлинският договор от 1878 г., Букурещкия договор от 1913 г., Ньойския договор от 1919 г., както и Парижкия договор от 1947 г.
Всички тежки клаузи в тези договори отнасящи се до други народи отпаднаха. Останаха погребани в историята и самите договори. Остават и до днес само заробващите клаузи, отнасящи се до българския народ. Македония, в Тракия и в Западните покрайнини. Не случайно и в наши дни има ден на Тракия, ден на Добруджа, ден на ЗП и ден на Македония. На тези дни, българите от тези краища се прекланят пред жертвите за освобождение и мечтаят за по-добро бъдеще.
След втората национална катастрофа, през 1920 г., в София се създава Студентско дружество „Вардар” при СУ „Св. Климент Охридски”. То си поставя за цел, да създава интелектуални водачи на националноосвободителното движение на македонските българи, между двете световни войни. На 5 ноември 1922 г. двама войводи на ВМРО, членове на Вардар - поетите Илия Кушев и Любомир Весов загиват в сражение със сръбските войски - единия край Велес, другия - край Крушево.


През юни 1923 г. дружество „Вардар” слага началото на честването на падналите за Македония младежи. Оттогава насам денят „Св. Дух” става ден на протест и преклонение пред жертвите за нейното Освобождение.
От тази дата, 6 юни 1923 г. българите от Мизия, Тракия, Добруджа и Македония отдават почит и преклонение пред падналите българи за свободата на Македония и обединението на българския народ! Това е ден в които свеждаме глави пред жертвите, ден на будене на българската национална памет, но и ден на протест пред всички които и в миналото и в наши дни ограбват и фалшифицират историческата истина, оспорват националната и културната идентичност на българите в Македония.
Дълги години този велик ден беше забравен. Днес, с чувство на отговорност и родолюбие се връщаме към него. Прекланяме се пред хилядите знайни и незнайни българи и български комити, войводи, революционни дейци и апостоли борили се и дали живота си за освобождението на Македония от турско, гръцко и сръбско иго през последното столетие.
Ние свеждаме глави на синовна почит пред жертвите по време на Кресненско-Разложкото въстание, през 1878 г; Мелнишкото въстание 1895 г; Горноджумайското въстание от 1902 г; Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Всички те се се бориха и паднаха за свободата на българите в Македония.
Прекланяме се пред паметта на хилядите българи станали жертва по време на Тиквешкото въстание през юни 1913; Охридското въстание през септември 1913 г, вдигнати срещу новите сръбски поробители; пред жертвите дадени в националноосвободителната борба, за освобождение на Македония от сръбския и гръцкия режим през 1912-1915 г.
Особено дълбок поклон изпитваме в днешния ден пред 200 000 български офицери и воини дали живота си за освобождението на Македония и обединението в периода 1912-1918 г. Ние отдаваме почит и преклонение пред жертвите дадени от българите във Вардарска и Егейска Македония в периода между двете световни войни. Коленичим пред близо 4200 души въоръжени членове на ВМРО, загинали в сражения с гръцките и сръбските войски, жандарми и контрачети от 1919-1934 г.
Поклон пред близо 18, 300 българки и българи, сред тях и над 2000 деца между 6-12 г. станали жертва на повсеместния сръбски, национален и политически гнет, прогонване, асимилиране и физическо изтребление, вършени от сръбските окупатори и главно от зловещата организация „Църна рука” във Вардарска Македония 1919-1941 г.
Особена почит и признание изказваме пред хиляди млади българи - студенти, ученици, интелектуалци, жертва на сръбския терор предимно членове на ВМРО, ММТРО и КПОМБ в периода 1919-1941 г.
Отдаваме синовно признание към десетките хиляди българи, жертви на гръцкия терор, оставили кости по Егейските острови в периода 1919-1941 г. за да запазят народността си. Специално преклонение отдаваме на повече от 10000 българи, жертви и над 60 000 прогонени от гръцката жестокост по време на Гражданската война от 1946 - 1949 г, чиято нерешена съдба продължава и до днес.
Прекланяме се пред жертвите на кървавата коледа през 1945 г., когато сръбските и македонистките комунистически власти само за няколко дни избиват цвета на българщината във Вардарска Македония. В Скопие - 63 души, във Велес - 54, Куманово - 48, Битоля - 36, Щип - 77, при с. Владимирово, Беровско - 330 души и прочие. И до днес, сърбоманските власти в Скопие не позволяват да бъдат разкрити масовите гробове и убитите да бъдат погребани по християнски обреди.
Прекланяме се през 72 -та български офицери убити в дома на Армията в Скопие на 26 декември 1944 г., извършено по нареждане на Св. Вукманович - Темпо, защото отказват да отидат да се бият за освобождението на Сърбия, а настояват да отидат да се бият за освобождение на Солун.
Поклон и пред повече от 1000 души войници, които заради посочените причини по същото време умират от глад и студ, от мъчения вършени над тях от сръбски партизани в старата турска крепост на Скопското кале.
Поклон пред над 4000 българи, главно членове на ВМРО - които от куршум, побой, отрова и други мъчения оставиха своите кости в най-големия затвор на Балканите - Идризово до Скопие в периода 1945-1990 г.
Преклонение правим и пред 800-те души българи, членове на ВМРО които през януари 1949 г. са убити по най-жесток начин в лагера на град Добой, Босна без някой да знае нещо за техните гробове до наши дни.
Поклон пред 5 струмишки студенти българи, убити през юни 1951 г. от органите на УДБА, край Струмица, защото се бореха за откъсване на Вардарска Македония от Югославия.
Преклонение пред хилядите българи, които оставиха своите кости на зловещия Голи Оток, 1948 - 1956 г. без някой да знае колко са и къде са техните гробове. Най-сетне, в денят на Македония синовно се прекланяме пред всички българи - борци и 23 000 официално признати жертви (Р Македония), осъдени на смърт, убити без съд и присъда, изчезнали безследно в борбата срещу насилственото македонизиране на българите във Вардарска Македония от 1944 до наши дни. Тези жертви ще бъдат най-тежката присъда над македонизма за вечни вермена. Специално изказваме нашето преклонение пред македонските българи, които заради своя български патриотизъм и родолюбие стават жертва на различни антибългарски правителства в България от 1920 - 1960 г. по време на земеделския режим (1920 - 1923), на Деветнадесетомайския преврат 1934 г. и по време на Тоталитаризма 1944-1963 г.
Прекланяме се и пред стотицитe хиляди българи, прогонени от родните им краища от сръбските и гръцките кралски режими, а също и от сръбско-комунистически власти в периода 1912 -1915, 1918-1941 и от 1944 до наши дни.
Всички тези жертви Македония дава вече повече от един век за да запази своята българска народност, културно-историческа същност и съдържание. Да извоюва българска национална и културна свобода и обединение със своите сънародници в България.
Опитите да бъде променена националната идентичност на българите в Македония след 1944 г., доведоха само до разделяне и хиляди жертви на братята от двете страни на границата, които младите поколения в България и Р Македония трябва да знаят. Историческите факти, чужди и наши са повече от категорични, до 1945 г. историята, културата, езика, борбите и духът на населението в Македония е български. Това трябва да бъде официално признато от днешните политици, историци, журналисти и др. интелектуалци в България и Р Македония, не само на срещи на четири очи както става досега, но и открито и официално, ако искаме да спасим по-голяма част от Р Македония от албанизация.
За събитията от 1945 г. насам ще трябва да бъде проведена изключително сериозна научна и политическа дискусия между политици и историци от Скопие и София, като главния въпрос ще бъде след като е известно, че „македонската нация” е дело на Коминтерна-кой днес повдига отново идеята за съществуване на македонска политическа нация, и чии геостратегически интереси на Балканите изпълнява тя в наши дни? Ако тези въпроси не бъдат изяснени между София и Скопие, след известно време Р Македония може да стане трета албанска държава.
Младите поколения в България и Р Македония, трябва не - а са задължени да са наясно с тази проста истина, за да не стават жертва на чужди на Македония и България интереси, а също така и да намират по-лесно пътя на своето общо бъдеще.
Денят на Македония - „Св. Дух”, нека бъде ден за размисъл, ден за нови идеи, ден за утрешното единство на всички българи обединени в Европейския Съюз.

Един благочестив живот

Идват светли христиенски празници и човек малко или много, се опитва да усмисли или преусмисли живота си. Човека който ще представя по-долу е наистина благочестив човек дал всичко за родината, включително и живота си и въпреки това забравен от хората в тези нови времена, както много други...Това е полковник Борис Дрангов, блестящия военен тактик и голям борец за единение на България.



Легендарния Борис Дрангов е роден на 3.03.1872 г. в Скопие. Завършва Военното училище в София и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи в 3-ти Конен полк в Пловдив, 2-ри Конен полк гр. Лом, началник щаб на 1-ва Софийска пехотна дивизия, командир на 5-ти Македонски пехотен полк и на 9-ти Пловдивски пехотен полк. Водач е на чета през Илинденско-Преображенското въстание.Командирът Борис Дрангов печели славни победи при Гечкенли и Чаталджа, участва в битката при Одрин.Воюва в Балканската, Междусъюзническата и Първата светвна война по бойните полета на Тракия, Добруджа и Македония.
Блестящ военен тактик и педагог. Преподава във Военното училище - София и е началник на Школата за запасни подпоручици в Скопие. Пише трудовете "Помни войната! Съвети за строеви офицери" , "Юнаци, изпълнете клетвата" и др. блестящи научни трудове.
Борис Дрангов загива на 26.05.1917 г. като командир на 9-ти Пехотен пловдиски полк, на завоя на река Черна. Погребан е в двора на църквата "Св. Димитър" в Скопие, по-късно по настояване на сръбската власт(б.К.И Нож за тези боклуци безподони!) , костите му са преместени в градските гробища.
Поклон! Дълбок поклон пред големия българин !





Заповед по 9-ти Пехотен пловдивски на Н.Ц.В. КН. Клементина полк № 221 18.03.1917 г.


По личния състав
§ 1
Приел длъжност офицер. Днес приех поверения ми полк и почнах да изпълнявам своя дълг.
§2
За прочитане. Юнаци, щом узнах за назначението си, веднага почнах да пазпитвам:какъв е полка, що ми се поверява,какви са чиновете, що служат в неговите бойни редове?
Де когото запитах, навсякъде чувах: юначен полк, мъжествени отечествени защитници! Радвам се от все сърце, че съм честит да водя мъже, които с кръвта си и заслугите си са придобили тъй чиста, тъй завидна слава!
Но великото дело на България не е още завършено...Сега повече от всякога България има насъщна нужда от знанието, силите, труда и кръвта на своите верни, буйни и безстрашни деца. Те са гордостта й, те са опората й, те са надеждата й.
Иде време, носи бреме...
Юнаци, нека добре да помним, че сме назначени да убиваме и гинем. Нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт не трябва да се боим. ДВЕ СМЪРТИ НЯМА, А БЕЗ ЕДНА НЕ БИВА!
Важно е да живеем добре, а не да живеем дълго. Животът не се мери по дължина,по години, а по дела, по подвизи. Благо е не самия живот, а честития живот. По-добре честна смърт, отколкото безчестен живот.
...
Честни български деца! От дън душа ви желая да бъдет здрави, бодри; до смърт да служите на Отечеството вярно и да го завещавате на деца,внуци и правнуци обединено, велико, честито. Па нека те, жънейки благите плодове на родолюбивата ви дейност, умилно да благославят имената ви, свето да почитат паметта ви !
Юнаци! Нека Бог ни помага, така достойно да изпълниме дълга си !

Командир на Полка подполковник Борис Дрангов

Отговори на себе сиИзтрий публикациятаРедактирай публикацията

Една седмица в рая

Една седмица в рая
Материал на списание Черга

Родопите са като море от преливащи тъмнозелени хълмове. Из този зелен лабиринт ще предприемем едно вълшебно пътуване, ще навлезем в света на приказките и ще разкрием тайните му, за да осъзнаем, че след като сме се лутали цяла седмица из него и най-накрая сме намерили изхода, не искаме да го напуснем, а да се гмурнем обратно назад в дебрите му.

Защото хилядолетия в пазвите на планината са се запазили диви и недокоснати кътчета красота и невероятно разнообразие от растения и животни. Тук човек с дни може да се разхожда сред вековни смърчови и букови гори. Пред погледа да се мярка бягаща сърна, рунтавата опашка на някоя катерица или от тревата да се подават дълги заешки уши. Над главата ви ще прелитат над 200 вида птици, между които и особено редките - скалолазка, черен щъркел и скален орел. През нощта се чува страховитият бухал, а призори ще ви буди песента на глухаря.

Напролет зелените губери на поляните са изпъстрят с диви, уханни цветя.Тук могат да се срещнат единствено в тази част на България и изобщо на света родопският крем, родопската теменуга и родопското лале. Рано напролет цъфват и цветовете на силивряка, притежаващ уникалното свойство да възкръсва в най-буквалния смисъл на думата, след като години наред е прекарал в хербария ви!

Родопите са и истинско откритие за любителите гъбари и билкари. Гъбите са буквално на водопади от корите на дърветата, иззад всеки бор или смърч надвикват лепкавите масловки, а в кошницата ви ще намерят място още манатарки, сърнели или пачи крак. Същевременно ще си наберете и дъхав букет от билки, с които да подправите гъбите.

От София тръгваме по магистралата за Пловдив, оттам се насочваме към Пазарджик и се отклоняваме към Кричим, за да достигнем този рай. Тук пътят се стеснява и изпъстря с много завои - приключението започва! Шосето постепенно навлиза в планината, пълзи нагоре и после слиза по огромните, вълнообразни хълмове.

Влизаме в Кричим и вече дишаме по-леко. В града живеят около 8600 души. Селището се формира през VI в.сл.Хр. като важна стратегическа крепост, поради което е било укрепвано и развивано от българските владетели. Времето е оставило неизброими спомени за борбите на племената и народите, живели тук. Към тези неспокойни години ни връщат останките на средновековните крепости наоколо. На мъчнодостъпен скалист рид на левия бряг на езерото Въча се намира Голямото кале - Иванковото, където е съществувало укрепление още преди идването на славяните и прабългарите.

Каскадата на езерата Кричим и Въча (последното от които е с най-високата язовирна стена в България) се простират отстрани на пътя, в продължение на 20-25 километра. От Иванковото кале погледът се плъзга из долини и езера, изпъстрени с гористи острови и самотни понтонни домове, до които се отива само с лодка. Всъщност именно къщите в езерата са основната атракция тук и в някоя от тях може да прекарате нощта.

След царска закуска напускаме Кричим и се отправяме към Девин, а малко преди него минаваме през село Михалково. То е известно с това, че единствено тук се добива естествено газирана вода. Може да оставите шишето отворено цял ден, водата в него няма да се разгазира - просто защото е естествено газирана. Самият град Девин се гуши в сърцето на Родопите, на около 750 м надморска височина и впечатлява с амфитеатралното си разположение, разлят на двата бряга на Девинската река в едноименната котловина.

Градът съществува още от тракийско време. Древните племена са усетили благоприятното място и са създали селище. През славянския си период се е наричал Дьовлен, което означава котловинка, падинка.

Няма друг град в България, както и на целия Балкански полуостров, който да разполага с толкова много лековити минерални извори. Здравословният му микроклимат е още един фактор, който допринася за чудотворните сили на този район. Близостта му до прекрасните иглолистни родопски гори, големият брой слънчеви дни и прохладните лета превръщат Девин в една от любимите дестинации не само на множество българи, но и на още толкова чужденци. Балнеологията в града привлича посетители от много места и съответно повечето хотели в Девин разполагат с модерни СПА центрове.

След като пренощуваме в Девин, на другия ден ставаме рано, за да се гмурнем в подземното царство. Утрото ни посреща с разсипващата се златиста светлина на слънцето, която огрява малките, пухкави облачета и им придава нежнорозов или светловиолетов цвят. Поемаме към Триград. Постепенно пътят става все по-тесен, започва с мъка да се провира през скалите, които надвисват над него.

Двигателят на автомобила притихва в паркинга пред входа на Дяволското гърло. Пещерата е от типичен пропастен тип. След няколко стъпала се озоваваме в огромна галерия, в която се хвърля водопад от 60 метра височина. Поради затвореното пространство ревът му е оглушителен. От другия край на залата тръгват стълби, които водят нагоре по скалите на водопада. Стълбището се равнява на изкачването на 12-етажен блок. Вече задъхани, пред погледа ни проблясва кръгче небе. Преминаваме последните метри и се озоваваме сред истински хаос от скали, храсти и облак пръски от реката. Казват, че нищо, попаднало в реката, която влиза в пещерата, не излиза заедно с нея от другия й край, откъдето идва и името й - Дяволското гърло.

Оттук по екопътека се насочваме към Ягодинската пещера. Пътят е около 2 часа и половина. Движим се сред изключителния природен феномен на Триградското ждрело.

Входът на Ягодинската пещера изниква изведнъж. Разходката в нея продължава около час. И се облечете добре - целогодишно вътре температурата й не надвишава 12 градуса, със средни стойности около 6 градуса. А вътре е студено... и красиво! Ягодинската пещера е една от най-красивите родопски пещери.

С дължина 10 км, тя е прорязана от лабиринти и пропасти, оформящи три етажа. От тях се разглеждат само 1100 метра. Минава се по най-долния, трети етаж. Коридорът слиза и се изкачва, на места се промъква под скали, издигащи се едва на метър. Тук могат да се видят прочутите "пещерни перли", образувани от отлагалата се около някоя песъчинка вода с течение на векове.

Краят е светлина в дъното на тунела. Прекарали сме в недрата на земята един час.

Връщаме се в Девин уморени и след чаша минерална вода и релаксиращ масаж в СПА центъра на хотела се отпускаме в леглата, защото на следващия ден ни очаква Смолян.

Радослав Райков

Българските офицери от Македония

Това е статия от Агенция Фокус за изследването, което провеждаме от Клуб приятели на Историята"Проф. ДИН Йордан Андреев" - Великотърновски Университет "Св.Св. Кирил и Методий".



Проучване за българските офицери от Македония провеждат студенти от Великотърновския университет

Иван Стойков е роден в село Гайтаниново, Неврокопско в 1866 година










http://www.focus-news.net/?id=n1141974
05 март 2009 | Агенция "Фокус"

Велико Търново. Проучване за българските офицери от Македония, участвали в бойни действия през войните, разработват студенти от клуб “История” към Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Това каза в ефира на радио “Фокус” – Велико Търново председателят на клуба Александър Маринов. По думите му, идеята за проучването е дошла, след като по линия на военния архив във Велико Търново при членовете на клуба попадат четирите тома на “Офицерският корпус в България” – обемно издание, включващо информация за всички български офицери, служили в нашата армия, от Освобождението през 1878 година до края на Втората световна война през 1945 година. “Нашата идея бе съвсем спонтанна от личен интерес започнахме да преглеждаме сборниците, за да видим какъв е общият брой на офицерите от Македония. Постепенно този интерес прерасна в стремеж да се извади и систематизира тази информация”, обясни Маринов. Той допълни, че на този етап проучването е насочено само към информацията, съдържаща се в сборника. По-късно, в зависимост от това как ще протекат изследванията, студентите от клуб “История” предвиждат да разширят неговия обем и да го обобщят в по-сериозен научен труд. По думите на Маринов, информацията в “Офицерският корпус на България” касае предимно военната кариера на офицерите и е добре да се допълни с допълнителна информация – кратка биография и т.н. За тази цел вероятно студентите ще потърсят услугите на военния архив във Велико Търново и други допълнителни източници. Председателят на клуб “История” уточни, че към момента не може да се каже колко ще бъде обемен крайният резултат от проучването и поради това все още не е решено как ще бъде използвана и публикувана тази информация. “Нашето най-добро желание е то да бъде публикувано в печатно издание и сме сигурни, че ръководството на университета ще ни подпомогне в това начинание, но, разбира се, имаме и резервни планове в зависимост от това как се оформят нещата”, уточни Маринов. Една от тези допълнителни възможности дава интернет, убеден е той. Маринов обясни, че дори трудът, който ще бъде резултат от това изследване, да бъде в печатно издание, екземпляри от него ще бъдат раздадени на студентите от Република Македония, обучаващи се във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” и отново информацията ще бъде публикувана в интернет, за да може да достигне до цялата общественост в Македония. “Ние имаме достатъчно колеги от Македония, за да можем да твърдим, че обществеността там се интересува все повече от тези въпроси”, каза Александър Маринов.
Пламен КАРАИВАНОВ

Честит Национален празник!

Честит Национален празник, нека България и българите пребъдат през вековете и устоят на превратностите на съдбата! Да Живее ЦЕЛОКУПНА БЪЛГАРИЯ!

Честита Баба Марта!

Честита Баба Марта! Нека има повече здраве, щастие и берекет през годината !
Понеже днес са и Сирни заговезни искам да помоля всички за прошка и да простя на всички!
ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИ!

Помнете…Дойран

“Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж..”


Това са думи на големия български стратег и пълководец генерал Владимир Вазов, те описват може би най-голямата битка в новата българска история – Дойранската епопея . Там в това сражение с пълна сила блясва гения на генерал Вазов, там край Дойран “обикновения” български войник показва на света как се мре за род и родина.
На така наречения Македонски фронт силите на Антантата дават повече от 60 000 души, седем вражески дивизии са разбити от...една – Девета плевенска пехотна дивизия.
След бързото си настъпление през 1915 г. българската армия е спряна е спряна от германското командване и преминава в отбранителна позиция.
Сутринта на 9 август 1916 г. започва щурма на съглашенската армия, след мощен артилерийски обстрел, три френски дивизии( една дивизия варира от 10 до 15 хил. души) се вдигат на щурм срещу българските позиции. Настъпващия неприятел е посрещнат от българската артилерия, която със силен преграден огън успява да раздели атакуващите вълни, този артилерийски обстрел е последван от “специалитета” на българската пехота…мощна контраатака на нож. Едва в този момент настъпващите противникови части опознават характера на българския войник – “готов да умре до последния човек, но да не позволи англофренците да завладеят позицията му. Задачата на командването на Солунската съглашенска групировка за 1917 г. е да нанесе тежки поражения на българо-германските войски и да осъществи широк пробив на Балканите в относително кратък срок.
След като френския корпус е заменен от английски на 21 февруари 1917 г. след дълъг артилерийски обстрел по време на който са изстреляни над 150 000 снаряда срещу българските позиции, последвани от атака на английската пехота, след ожесточени сражения атаката на англичаните е отблъсната, а те оставят повече от 8000 хиляди трупа на бойното поле. Съглашенското командване разбира, че българските войски са по-добре укрепени от предишната година. След прегрупирането си силите на Съглашението се подготвят за нов удар. Щурмът срещу българските позиции започва през нощта на 24 срещу 25 април. Този път българската артилерия(състояща се от 200 оръдия) започва няколко дневен артилерийски обстрел по противника още преди неговата пехотна атака. Българските снаряди избиват цели роти още в самите окопи, въпреки объркването към 21:00 часа на 8 май английските войници тръгват в атака срещу българските позиции, която е отблъсната отново. До сутринта на 9 май са направени още шест опита за разкъсване на българските позиции всичките са безуспешни и цената на много жертви от страна на атакуващите английски войници. Само в предокопното пространство на 34-и троянски полк ще бъдат преброени 3300 тела на противникови войници и офицери. За тези боеве кореспондентите на английския вестник “Таймс” пишат : “„Местността пред „Борис“(име на една от българските позиции) нашите войници я нарекоха долината на смъртта. Тя прилича на дълбок кладенец и който влезе в него, рискува да бъде пребит, дори с камъни отгоре“ – по-късно според признания на пленени английски офицери, съглашението губи над 12 000 души в сраженията през пролетта на 1917 г. Именно тези загуби водят до нова пауза във военните действия на Македонския фронт, която трае шестнадесет месеца.
През септември 1918 г. пред дойранските позиции се намират 4 английски 2 гръцки и 1 френска дивизии от другата страна е Девета плевенска пехотна дивизия отблъснала всички атаки до този момент. Резерви от към българска страна няма. Българските войни се подготвят да умрат – много от офицерите обличат парадните си униформи, а войници обличат приготвените за последно бели ризи, защото дори пред смъртта българския войн трябва да бъде красив. В тези последни мигове преди самата битка никой не предполага, че ще бъдат избити 47 хил. противникови войници и че те ще увенчаят България с една колосална победа. Щурмът на съглашенските войски започва на 16 септември 1918 г. с мощен артилерийски обстрел подкрепен от авиация – срещу българските позиции са изстреляни над 350 000 снаряда …жертвите от българска страна са едва 9 убити и 40 ранени. За проявеното от личния състав на дивизията мъжество генерал Вазов изпраща телеграма до командирите на бригади със следния текст: „Поздравявам вас и юначните пехотинци, артилеристи и всички други чинове от бригадата за доблестното отбиване стремителната атака на многочисления противник. Имам пълна вяра, че и занапред ще браните поверените ви позиции. Изказвам на всички чинове искрена похвала“.
На 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака срещу българите – настъпва часът на българската артилерия генерал Вазов не пести снарядите. Този плътен артилерийски обстрел на българите не позволява на противника да достигне до позициите, а тези който достигат са посрещнати - на нож. Нападателите са обърнати в бягство. Английският генерал Милн е смаян. В спомените си той ще напише: “Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха напълно унищожени. На бойното поле край Дойран генерал Милн губи 47 хил. англичани и 20 000 гърци, а загубите на френската дивизия не са известни. Това е най – кръвопролитното сражение през цялата Първа световна война , сражението с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. По-късно известният като враг на България Лойд-Джордж ще напише: “В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран”.
На 20 септември генерал Владимир Вазов докладва, че пред него няма повече вражески части…на Дойранската позиция всичко е спокойно.
Години по-късно през 1936 г. на парад в Лондон генерал Вазов предвожда българската делегация. При пристигането им в столицата на Обединеното кралство той е посрещнат от фелдмаршал лорд Милн, който при слизането от влака на генерал Вазов изкомандва строения за посрещане знаменен блок на английската армия изкомандва: „Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!”.
Дойран спокойно може да бъде наречен българската Голгота, въпреки чутовния подвиг на българските офицери и войници – България губи войната, а от нея са откъснати Вардарска и Егейска Македония, Южна Добруджа , Беломорска Тракия, Западните български покрайнини.
За това помнете Дойран! Гордейте се със потеклото си и държавата си и се борете за нея така както се бориха вашите предци край Дойран, а те успяха!
Красимир Илиев